Дивите хора на Николай ХАЙТОВ
В ония – младите – години бях деликанлия, буйна кръв. Не бях едро, но крепко. Мартинката ми лаеше на гърба, в пояса – нож до нож. Два ли, три ли бяха, не ги помня, а ливорверът – ей тука, на кълката. Всички ме знаеха, че не си поплювам, та щом някой се наканеше да си краде жена - викаха мене. Жененето не ставаше тогава с кандърми - в ония мъжки времена.
Много дами съм влачил, но тая, агов, се окачи на сърцето ми, ербап жена, където и да я побараш – жена и артисва!
... Още я помня и скърбя. Ама нали ти споделих – едно е да ти се желае, друго е да можеш, а пък трето и четвърто – да го направиш.
( " Мъжки времена " )
– Стига съм мислил! Ще дремя!
– Ще спиш, но не можеш – реже ме право в очите най-високата и ясна звезда, – че ти е червива съвесттаа! Женен си четиридесет години, а я кажи, едно хоро изигра ли на жена си? Посегна ли да я погалиш най-малко един път? Да й пошепнеш в ухото една любовна дума, както си пошепнаха овцата и коча?
– Да съм аз на твое място и на твоите години, че да видиш какво става! Ще се върна в село, ще мина през кръчмата, ще мушна в пояса две шишета гъмза и ще се върна в къщи при дамата за вечеря. „ Давай, жено – ще й кажа, – да поядеме, а че да се чукнем по чашка за твоята красота и за твое здраве! ". Ше й оказа помощ по-късно да раздигнем софрата. „ Заповядай, блага жено, да полегнеш, сърчицето ти малко да постопля! ". Женско сърце елементарно се топли. Не ти би трябвало огън и пламък, не ти би трябвало борина, всичко става от елементарно по-лесно, желае се хубава дума единствено да й пошепнеш в ухото, както кочът го направи с овцата.
( " Мерак " )
Питаш ме по какъв начин се споделям... Благодаря ти, благодаря! Аз една година към този момент съм в този град, всеки ден - горе-долу - сядам на тази скамейка и до момента никой не ме е попитал по какъв начин се крещя. Ама ни-кой! Ти си първият и по тази причина ти благодаря. Да си жив и здрав и на мойто състояние - дай си боже - в никакъв случай да не дохождаш!
Да съм гладен и жаден – не! Ако ме гледаш навън - всичко ми е цялостно и равно. Дъщеря ми - женена, живее си в село, детето й – здраво, мъжът й - ръководител, синът ми е в министерството, дето се вика, първият асистент, инженер с тапия като чаршаф, с автомобил го вземат и връщат. Жена му - докторица, на заплата, къпят се в порцеланово корито. Яденето ми - ястие, креватът ми – креват, самичък в стая и отново съм зле, зле и зле, та няма накъде! Ударил съм обратно, изнемощявам и се стапям. Не ми се яде, не мога да заспя и все ми се въртят всякакви шашави работи в акъла, а пък няма на кого да кажа... Кажа ли - изнамират ме за вманиачен.
Затварям, значи, прозореца и поставям главата под чучура! В това намирам сега-засега едно избавление. И в още едно: да си взема очите и да тичам! Пръст ми се желае да подишам, рохкава и топла - жива пръст! Само че с Кира да говоря, все едно е да приказвам на хладилника. Не че е неприятно момчето ми - крепко е, работно е и почтено, но, да речеш, не се е мътило в майчин стомах, а във варел, та не мирише на човешко мляко, а на бензин! Няма, значи, защо да си приказваме. Само една бележчица ще му напиша:
– Кирчо, отпътувам си в село. Дърветата, Кирчо, се пресаждат и придвижват, до момента в който са млади. Ти ме докара в града, насади ме, дето се вика, на остарели години, но коренче си нямам, сине! Корена ми е в село, та отивам да си го намеря, инак ще завехна, ще изсъхна и ще влезна в гроба с отворени очи. Прощавай, сине, и не ме търси!
Аз ще разцепвам за Широка лъка, а ти... ти карай за Багдад!
Баща ти: Гатю
( " Дърво без корен " )
Всеки си има по една орисница, моите би трябвало да са били две! Цял живот едната рови да ме закопава, другата ме възкресява... Цял живот! Отпреди да съм се още родил!
Ама ще кажеш: " Как е допустимо? "
Това, дето главата ми е крива, то е от петите на баба. Мъчила се баба да ме смачка, до момента в който съм бил още в корема на майка ми, тъй като майка ми забременяла два месеца преди да се ожени с татко ми и щяла работата да излезне нескрито. Проснала я на пода и мачкала я, мачкала я, майка ми свяст изгубила, а на мене - нищо! Само главата ми дето малко се размазала.
Такива, дето рано се раждат, в нашето село им викат " ранници " и те опират пешкира на бащите и на майките. Всички ги гледат с едно око, сякаш те са криви, дето рано са се родили. На мене по тази причина ми е вървяло все изкривено.
Първо на първо, майка ми не давала от нейното мляко да суча, че съм я сякаш хапал, и в случай че не била вуйна козьо мляко да ми дава, да съм си бил отпътувал от тоя свят, преди още да проходя. Пет години не бях навършил - и хайде в планината, при овцете, да не ме гледат хората в село, да не намислям никому за греховете на баща и мама.
( " Засукан свят " )
ДО НАЧАЛНИКА НА МИЛИЦИЯТА
Другарю шеф,
Явил се е един шарлатанин в селото ни – ни шеф може да му внуши ум, нито милицията може да се разправи с подобен инат. Неговата глава не увира от нищо, тъй като е букова. Не даже и букова, а мешова. И тая глава се споделя Вранко Йотов, дето откраде иконата на свети Димитър и я продаде на легацията за 6000 лв. нови пари!
( " Букова глава " )
Избрани фрагменти от " Диви разкази ", Николай Хайтов, 1967 година
